вот ссылка гдз география рт 5 класс дронов решебник дпа 2014 по английскому жмите алгебра 11 класс кузнецова муравьева шнеперман ящин решебник
МЕНЮ
Представяне
Новини
Хронология на Голямата война
Статии
Биографии
Библиотека
Сайтове
Търсене
Пишете ни
Вашето меню
Advertisement
Вердюн - "Няма да се върнеш жив"
Статии - 1916
Автор фон Данитц   
Sunday, 27 August 2006
Тази статия написах в началото на разработването на темата за Първата световна война. Изцяло посветена на страшните събития край река Маас в средата на войната. Историческа карта на битката при Вердюн можете да видите тук.

1. Една февруарска вечер на 1916 година
"Постмодерният" човек от зората на 21 век в Европа, често е измъчван от едно натрапчиво чувство. Това чувство, без да може да бъде разбрано напълно, все пак може да бъде описано. Това е несигурното, гадно, спиращо дъха и стягащо сърцето усещане за нестабилност и неувереност пред лицето на сили и стихии, които без да подлежат на контрол, определят съдбата му. Честите промени, бързият технически напредък, учестения ритъм на живот, "темпото" на всекидневието, в което "чудесата" и положителните емоции не са в излишък смущават мислите му, така удобно справяли се през например 80-те години на 20 век, в уютната атмосфера на относителна финансова сигурност, утвърдени ценности и фокус на обществените интереси насочен към културата и историята. 
Неудобството от едно подобно чувство, което те преследва всекидневно, не е само психологическо. То не само обръща светогледа ти към дребните неща, към "малките цели", но и създава една изкривена представа за законите, които управляват нашия грешен и стар свят. Но за целите на нашата статия, това чувство има едно предимство, ако сте го изпитвал, вие сте точно като германски  или френски пехотинец, вечерта на 20 февруари1916, в покритата със сняг траншея  край река Маас, в околностите на древния Вердюн. Ясно можете да си представите какво е вълнувало тези момчета в нощта преди една битка, която после историците и преживелите я, ще описват единогласно като "Ад", "Касапница" или "Холокост". Или поне част от грижите им, защото същевременно те са имали и много работа. Борба с въшките, приготвяне на вечерята, смяната на постовете, шиенето на протритите шинели, чистенето на пушките Livelle и каските Andrianie във френските окопи. На север от тях, пехотинците от 5 армия на престолонаследника Вилхелм Пруски имат малко по различна работа. Тези със старите кители и прословутите Pickelhaube на главите си, сваляли островръхия наконечник на старомодните си кожени каски, в мига във който сред редиците им се появявали войници, видимо по млади от тях, които сякаш били от друга армия, от друга епоха. Вместо кителите носели удобни горни дрехи, нещо средно между жакет и риза, наричани Bluse с джобове и куки на гърба за поддръжка на коланите им с множество патрондаши и манерки. Широките им панталони били втъкнати в ботуши, подобно на офицерите, а не в обикновените войнишки боти с намотани парчета плат. Цветът на дрехите на по-старите войници, напомнял мишия, станал известен като feldgau, вече доста изсветлял за година и половина война. Новите попълнения идвали с дрехи в разцветката steingrau (каменно сив) . На коленете и на лактите на униформите им имало зашити големи парчета кожа, за да не се протъркват от употреба. Шлемовете им били от нова форма, изработени от никелова стомана, с отдушници и кожени, заменяеми "амортисьори" под корпуса, със защита за врата и ушите. Това били първите Stahlhelm. Толкова известни след Втората световна война, че въвеждането на кевларовите каски с подобна на тях форма в края на 70-те години в Съединените щати предизвика буря от антинацистки протести срещу администрацията на… Джими Картър. Но обратно в германските окопи от 1916 г. На гърба си новодошлите имали скъсени карабини 98 от кавалерията, която от Марна през септември 1914 не се била появявала на бойното поле на Запад. В огромни торби, преметнати през рамо те носели, подобно на сапьорите, ръчни гранати - Eierhandgranate (лимонка)  или Stielhandgranate (ръчна граната). Някои от тях били въоръжени и със съвършено непознати механизми. Това били първите леки картечници, датско производство, пленени от руската кавалерия на Източния фронт, тежащи по 10 кг и с пълнители от 20 патрона, известни като Мадсен. След тях идвали и пехотинци със странни цистерни и пръскала-първите огнеметачи с новото оръжие за прочистване на траншеи - Flammenwerfen. Начело на първия по рода си такъв батальон по вечната ирония на съдбата стоял Херман Редеман - бившият началник на Лайпцигската противопожарна служба. Като цяло в дивизиите на 7 резервен, 17 и 3 корпуси, прикрити в гористите хълмове Омонт и Вепремонт северозападно от Вердюн пристигат първите батальони щурмоваци (Angrifftrupp-"атакуващи части" официално по бойните разписания или просто Stosstrupp - "щурмови части"). Те, според приетата в края на 1915 година  нова бойна инструкция, трябва да причиняват на врага повече загуби в числово изражение, отколкото сами да понесат. Германия има проблеми с попълненията, войната ще бъде загубена, ако не се сложи край на паритетните загуби.
2. Атаката на 21 февруари
Атаката, първоначално е планирана за 12 февруари, но лошото време кара командването да я отложи за 21 сутринта. Артилерията в невиждан до този момент размер започва подготовката. Тази подготовка практически трае 21 часа, а атакуваното пространство е с дължина не повече от 14 км, от Боа де Брабант до Ербебоа, на източния бряг на Маас. Германците през целия ден напредват само на три тесни участъка с няколко стотин метра, преди всичко за да избегнат собственото си обгазяване. Французите са напълно изненадани. Ако френски генерал би могъл да се издигне на самолет в този ден над града Вердюн, на около 15 км зад предните  позиции, пред очите му, би се разкрило бойното поле на бъдещето. Шест Drachen (наблюдателно-коретктировъчни балона) с огромни червени кръстове се издигали на север, над една падина от 6 км, пресичана в този момент от щурмовите войски на малки групи. Там където били френските позиции на 51 дивизия на генерал Буланже, вероятно роднина, и 72 дивизия на генерал Бапт до брега на реката, било врящ котел от избухващи тежки снаряди, огън и дим. Измисленият от нас летящ генерал едва ли би повярвал на очите си. Германците стреляли с около 600 батареи, включващи от стари обсадни оръдия от 70-те години на 19 век до новите 155 мм полеви гаубици и 210 мм мортири, специално изобретени  за разрушаване на траншеи. Командващият на френският 30 корпус генерал Кретиен бил на около 12 км от линията на фронта, но  и неговият щаб бил разтресен и понесъл загуби от обстрела, който започнал в 7 и 15 мин. Елзаски дезертьори от германската армия съобщавали от дни за подготвяната офанзива. Но разузнаването било излъгано от наблюдаваното от предните постове на 56 и 59 батальони на алпийските стрелци строителство на известните Stollen (бункери), което се тълкувало като намерение за отбрана на този участък.
Френското командване се надявало, че полевата артилерия на германците няма да достига до града и до цитаделата. В действителност се оказва, че 155мм гаубици разрушават домове, мостове, укрития. За по-тежката артилерия и бетоните фортове не били пречка.
"Ускореното" настъпление на германците  среща съпротива на няколко пункта. Край Боа де Кор поддръжките на френската 51 дивизия, стрелците от 56 и 59 батальони , под командването на подполковник Дриан. До края на деня от тях остават живи около 20% от личния състав, но задържат цялата 21 германска дивизия. Отделни групи съпротивляващи се войници задържат отделни участъци до идването на подкрепленията. 30 корпус, практически е унищожен. Първите подкрепления са 14 дивизия, а след това южно от Вердюн идва и армейският резерв -20 корпус. Френските подкрепления, главно пехота, не устояват на комбинираната атака от артилерия, щурмоваци и пехота. За следващите два дни германците напредват и през втората линия на отбрана.
3. Douamont ist gefallen
На 24 и 25 февруари постепенно на бойното поле заемат позиция 37 африканска, 16, 39 и 153 пехотни дивизии, вкарвани в бой от командващият генерал Де Лангл де Кари. Германската страна е добре информирана от авиационното си разузнаване. Германската артилерия е разделена вече не по корпуси, а по сектори: А, В и С. В края на 24 февруари следва нов жесток артилерийски обстрел, от който новите дивизии губят до 60% от личния си състав. Превъзходството в оръдия на германците е до 5,5 към 1. Към всеки район на артилерийски обстрел са насочени по три ескадрили разузнавателни самолети. Наблюдателните балони са изместени напред. Започва генерална атака.
Призори на 25 февруари Де Лангл де Кари заповядва частично изтегляне. Това е последната му заповед на този участък. Сменен е моментално и в района, начело на Втора армия застава Петен. Смяната е извършена под наблюдението на генерал Кастелно, началник на генералния щаб на Френската армия. Изпратен е лично от Жофр за да прекрати каквито и да е опити за оттегляне, на тази доста тежка за французите ситуация.
Мерките обаче ще се отразят на положението на фронта малко по-късно. Петен и Кастелно насочват към района  и 14, 15, 21 и 23 корпуси, заменени в района на Арас от британски части, пристигането им се очаквало за 29 февруари (годината е била високосна).
На 25 февруари вечерта в Германия всички църковни и пожарни камбани бият празнично. ОКЛ съобщава за падането на форт Дюамонт. Пресата на другия ден представя това като решителен успех. Германците се надяват до дни да бъдат във Вердюн. Което би накарало и, поред тяхното виждане, Франция да поиска мир.
Всъщност тe сами прекратяват за няколко дни атаките си. Взимането на Дюамонт им позволява да преподредят и придвижат напред артилерията си. При тогавашните условия и през трудно проходимия терен на довчерашните сражения, това става бавно. До края на месеца френските подкрепления са пристигнали.
Странното е, от тактическа гледна точка, че германците не правят никакъв опит да ударят по фланговете, с 6-ти корпус западно от Маас и с 5-ти корпус от височините над Моранвил.  Това единствено може да се обясни със "свръхпланираността" при техните действия, разчита се повече на артилерията, отколкото на маньовъра.  Тази им грешка, особено на левия френски фланг, позападния бряг на Маас, веднага е използвана от Петен. Новите артилерийски батареи са съсредоточени именно там, което им дава възможност да бият по фланг на германците. Вердюн се снабдява за отбрана по прословутото "Свещено шосе", единственият път до крепостта през Бар де Люк. Само от 26 февруари до 6 март по него са превозени, на 60 км, 190 хил. войници  и 23 хил. тона боеприпаси. Благодарение на строгата дисциплина и грижата на 300 транспортни офицери, по пътя минават по 4 автомобила на минута, 6000 в денонощие, което се равнява на 15 влакови композиции.  При следващите си атаки, германските сили ще заплатят висока цена.
4. Кървавата пролет
Германската офанзива е подновена на 4 март. Първите два дни им дават ясна представа за изменилата се ситуация. По правилно би било те изобщо да прекратят атаките, тъй като основният елемент на изненада в тяхната атака е изгубен. В тези дни руската армия, на изток от Вилнюс и южно от Двинск започват своя офанзива, известна като битката при езерото Нароч. 10 германска армия на генерал Айхорн отбива руското настъпление, но това кара германците да спрат атаките си за няколко дни. Те вече са дали около 83 хил. убити до средата на март при Вердюн. Кронпринцът разбира най-накрая от къде идва проблемът в настъплението му. От този момент започват и атаки по западния бряг а Маас. ПРез целия април се проточват кървавите атаки на 6 резервен корпус срещу кота 304 и хълмът с пророческото наименование Морт Ом (Мъртвият човек). 29 и 11 френски дивизии се бият упорито срещу настъпващите германци. Върховете остават до май във френски ръце.

5. Контранастъплението

На 1 май отново настъпват промени във френското командване. Петен, упорит във съпротивата си, не отговаря на настъпателните настроения на генералния щаб. Добър организатор, той е назначен за командващ на централната група армии(2, 3, 4 и 5 армии). За командващ 2 армия на неговото място е назначен генерал Нивел. Той съсредоточава под свое командване 7 корпуса (2, 3, 7 ,9, 12, 14 и 32 армейски корпуса). Плановете са, след стабилизирането на фронта и в съгласуваност с офанзивата на Сома, да бъде възвърнат Дюамонт. Начело на атаката застава командирът на 5 френска "желязна " дивизия, генерал Мангин. Артилерийската подготовка започва на 17 май, а атаката на 20-ти. Кървавият сблъсък на две атакуващи армии, известен от теорията като срещно сражение трае 4 дни. Французите са разбити. Отново еред на германците.
На 2 юни следва нова тяхна, истински кошмарна атака, "атаката на лунатиците", както ще я нарекат по късно. Германците използват този път нов тип газ "фосген" известен тогава като "зеления кръст" заради маркировката на снарядите. На пети юни щурмовите групи обкръжават форт Во. Гарнизонът под командването на полковник Рейнал крие картечниците си в казаметите и засипва атакуващите с ръчни гранати. Французите , около 400 останали живи, продължават да се съпротивляват цяла нощ в подземията на форта. Те се предават на следващия ден, от жажда, твърдят историците. Полковник Реймон е почетен гост на престолонаследника на Германския райх, след пленяването му, на официална вечеря, където са вдигани наздравици за германския и…френския войник.
На 23 юни, след ново обгазяване и артилерийска подготовка, 70 хил.германци се вдигат на обща атака директно срещу Вердюн. Генерал Мангин, вече корпусен командир, първоначално губи селцата Флери и фермата Тиемонт. Германците никога не са били по-близо до Вердюн. 114 и и 121 батальони стрелци и 39, 239 и 407 пехотни полкове обаче удържат последната 4-та позиция пред града. От 24 до 27 юни французите провеждат 4 неподготвени контраатаки, довели до големи загуби и от двете страни.
Последната германска атака започва на 11 юли. Сома вече казва своята дума. Германците са без резерви. Целта сега е локализирана върху форт Сувил. 4 км участък от Флери до Сувил е бомбардиран 4 и половина часа. В атака се вдига Алпийският германски корпус. На 12 юли те взимат първото кръстовище на град Вердюн, Сейнт Фин. Форт Сувил е на 400 метра. Към 6 часа следобед 70 пехотинци се изкачват върху бетонните му укрепления, но там са разстреляни от собствената си артилерия. Френски лейтенант организира ранените и удържа укреплението. През нощта принц Вилхелм получава заповед да удържа линията на фронта на 5 армия и да предаде половината си дивизии на фронта при Сома.
Инициативата преминава неочаквано във френски ръце.
На 18 август, мароканската пехота без подготовка превзема окончателно руините на селото Флери, само през последния месец 18 пъти от едни ръце в други. Французите застават пред сивата структура на форт Дюмонт. Започва строителството на паралелни на фронта траншеи по които да преминат атакуващите дивизии без загуби. Това са 38, 74 и 113 в първа линия и още три във втора: 7, 9 и 63 пехотни дивизии. Отсреща са им германските окопи, с имена на съюзнически държави и народи- едната траншея, източно от Дюамон се нарича "българската траншея", пише Пиер Микел.  Сега французите искат да организират подобно на германското настъпление от февруари. Движенията им са прецизирани по хронометър. Атаката срещу форта започна едва на 24 октомври в 11 часа сутринта. Вълна след вълна, французите настъпват срещу 22 притиснати германски батальона, обстрелвани от три страни. Фермата Тиамонт е превзета за 40 мин. В 12 часа вечерта мароканците са върху форт Дюамонт, като принуждават скритите вътре германци да се предадат. На 28 октомври започва атака и рещу форт Во. Той е превзет на 3 ноември, след като германците се евакуират от него. За много историци с взимането на двата обекта-символи на битката за Вердюн, тя на практика свършва. Но трябва да отбележим както кървавите сражения при Морт Ом прз декмври, така и т.н. втора битка за Вердюн през 1917 година, част от "Настъплението на Нивел". През август 1918 година на този участък американците сменят французите. От 16 до 26 септември те провеждат атака, която окончателно прочиства района от германски съединения.

6. Причините за Хекатомбата
Причините на французите да отбраняват Вердюн са ясни. Това е исторически град с гара и път със значение за комуникациите им. След падането на крепости като Лиеж, Номюр и Мобеж, за Френския генерален щаб е изключително важно да оправдае най-малкото разходите от преди войната, правени за големите крепости. След евентуалното превземане на града с щурм, това освен огромен шок сред населението би предизвикало и почти със сигурност падането на Париж. Френската армия би била разделена на две през средата си. Целият френски фронт би бил решително разкъсан, единна линия би могла да се образува може би само отново  по Лоара, ако този "крайъгълен камък" бъде избит от германското настъпление. Генерал Жофр, който планира общо френско-английско настъпление на Сома, всъщност е принуден "в крачка" да прехвърли резервите си към Вердюн. Така настъплението на север, във Фландрия става преди всичко британска грижа и в края на краищата от генерално по замисъл се превръща в отвличащ удар от главната битка на Маас. Съдбата на Франция се решава при Вердюн, но в началото малцина го виждат ясно.
През февруари 1916 на Западния фронт  отново няма много нови неща, срещу 141 френски, английски и белгийски дивизии, германците имат 105 дивизии. Това положение не се променя много до края на годината: 167 срещу 122. В двете големи сражения: при Вердюн и на Сома  противоборстващите  страни търпят непосилни загуби. Германците ще нарикат 1916:" Годината, в която загина армията от преди войната."
Причините да се бият за Вердюн за германците след кървавият март 1916 година, не са толкова очевидни. Те не са от военно  естество. Или не включват в себе си ясна военна доктрина, освен може би поизтъркания и тогава пруски принцип:"Halten zu halten ist" (Задръж всичко, което може да се задържи.) Причините са политически и нека не забравяме, икономически. Не става дума разбира се, за икономиката на града Вердюн, а за това което вече се е оформило в главите на генералите от ОКЛ - "Materialschlacht"- Войната на изтощение.
Тактически причините за ужасните жертви и от двете страни се дължат на пълното нежелание на командванията им  да се грижат за оцеляването на своите войници. Пехотата, която понася основните загуби е заменяна с нови попълнения. Изтощените дивизии се изпращат в тила за комплектоване. На това се гледа като на пасианс, като на част от военното изкуство.
Същевременно оръжията са още по-унищожителни. Пиер Микел пише: "Вердюн беше битка  на човека срещу машината, на плътта срещу стоманата!". Двата основни проблема, с катастрофален за германците ефект, с които те се сблъскват в настъпателната част от сражението за тях, това са: телените огради и картечните гнезда. За да ги отстранят щурмовите групи и сапьорите разполагали с твърде малко време. Ничията земя се обстрелвала от съюзническата артилерия от западния бряг на Маас практически непрекъснато. Щурмовите групи по инструкция заобикаляли по-упоритите точки на съпротива. Зад тях идвали гъстите редици на "обикновената пехота", в строй не по различен от този през 1914г. За часове изчезвали цели полкове, за дни дивизии. Самите щурмоваци, откъснати от своите, се оказвали безсилни пред непрестанните контраатаки на съюзниците, да превземат фортовете на Вердюн, с две изключения.  От своя страна французите понесли жестоки жертви от артилерията на германците, от разрушителните и химическите снаряди. В първите 5 дни на сраженията са изстреляни по една територия от 14 на 5 км, около 1 млн. и 500 хил. снаряда, от 2400 оръдия от всички калибри, включително 13 420 мм Круп и 15 305мм Шкода. Окопи и каквито и да е полеви съоръжения не са препятствие за стрелба с такава интензивност. Клишето, че околностите на Вердюн са заприличали на лунен пейзаж, има своето основание. Този леко наклонен хълмисто-полегат терен с малки горички е подложен на може би най-ожесточената  артилерийска подготовка в историята. Учудващото е, че някой е оцелял. Офицерите не били способни както да докладват, така и да командват, тъй като линия на фронта вече не съществувала. Въздействието на тази лавина от взрив, газ и стомана било убийствено физически, без съмнение, но също така и убийствено психически. При това положение не е чудно как генерал фон Цвел на дорест кон, начело на рота обикновена пехота баварци, влиза във напуснатия форт Дуамонт без нито един изстрел.  Просто никой не е можел да удържи психически на тази касапница, дори да има късмета да не бъде засегнат от нея.  Учудваща е и упоритостта на командващият в началото на сражението на 2  френска армия Петен (от май той става командващ на Централната група армии и замеменен от Нивел) да изпраща един след друг батальоните от парижани и марокански стрелци, без друга надежда освен да умрат, за да спрат щурмоваците.
- Хей, курчо, забавлява ли те да ни гледаш да отиваме да ни направят на парчета?- подвикват от една пехотна колона на  лейтенанта за свръзка на 95 пехотен полк Жак Перикард. Той не им отвръща за свое съжаление, гузен, защото те всъщност знаят истината.
Двама лейтенанти от 347 пехотен полк, Ербин и Милан, са разстреляни на втория ден, без да е ясно дали са герои или нищожества, само защото са измъкнали подразделенията си от убийствения обстрел. Хората се молят само за едно, да не станат жертва на огнеметачите, врагове на които се гледа като на вампирите през Средновековието. И с които се постъпва не по милосърдно в случай на плен. Но самите щурмоваци гледат да не попадат.
Заедно с обикновените войници, загиват и офицерите, до полковник, по-горните чинове се държат на страна от това прокълнато място по двата бряга на Маас. Това не им пречи да героиризират съпротивата и собствените си усилия в официалните доклади. Запомнен е и лозунгът на Петен:"Няма да преминеш!"- едновременно предизвикателство към врага и кратка молитва в дните на битката.
Германските генерали не мислят в този момент за славата, тяхна грижа стават провалящия се темп на настъплението и бойният дух на обезверените им войски.
Вердюн, сравнението надявам се ще ми бъде простено, прилича само на една битка в историята, отново германска. Битката при Сталинград. Дори разпорежданията на генералния щаб за  военен парад (eine festе Parade) след победата, дори съобщенията в Берлин за случващото се край града напомнят едно към едно  битката край Волга. Защо Фалкенхайн, както Хитлер 26 години по-късно, иска да отбранява завладяното пространство без да се съобразява с жертвите и рисковете? Какво кара германското главно командване, известно с перфекционизма и стремежа си да предвиди всичко, в решителни за войната моменти да се опитва да спечели в такива ирационално-непредвидими касапници. Без да искам да стигам до прозрения за германския героичен дух, познат ни от творчеството на Рихард Щраус и Теодор Щиле , все пак и в двете войни той стига до истинското си изражение- трагичен романтизъм, прегръдка с Валкириите.
При французите външния патос, обратното, е съчетан с необикновена яснота в целите на боя. Ако Вердюн падне, те ще трябва да искат мир. Знаят го дори алжирските спахии. Ще я последва Англия. Самата съпротива на френската армия в тези чудовищни размери, е вече победа. Микел пише: "Дори братство по оръжие вече не съществуваше. Биеха се като животни. Имаше братство на кръвта."
Колко са жертвите при Вердюн. От прочетеното трябва да се заключи, че всеки бил там от февруари до декември 1916 г. е жертва. Дори физически. Официално по документи в сражението участват 61 дивизии. Ако приемем, че те са били по 15 хил. души, което особено за французите е доста завишено, то общо са участвали около 915 хил. души. С тиловите части около 1200 хил. Загубите са по най-скромните британски, сиреч малко по-обективни данни: 300 хил. убити германци и 330 хил. французи. Ранените 200 хил. германци и 240 хил. французи. Припомням, това са най-ниските цифри. Така жертвите наброяват около  1 070 хил. Ако това се допира до истината, 1 на 12 е оцелял от сражението. Без повече коментари.
7. По общата литература - малко критика
В литературата за периода, невъзможно ми е да не отбележа, има известно разностилие, което не може да не бъде подчертано. Германските книги за  Първата световна война, доколкото ги има, винаги са бедни откъм сюжет, докато са  пък прекалено запълнени с технически и структурни подробности. Това вероятно се дължи на  основната грижа на германските автори след Втората световна война - "вината".  Свидетели сме как тази "вина" на германците е пренесена абсолютно автоматично и върху цялото поле на Първата световна война. Пример за този феномен е Фриц Фишер и неговите "Германските цели в Първата световна война" и "Войната на илюзиите", достъпни и на английски. Ореолът на "хуните" пречи за детайлното изследване на войнишкия живот, чувства и надежди на германците от тези времена. Парадоксално, като достоверни източници в чуждата литература за този аспект се използват от историците два романа: "На Западния фронт нищо ново" на Ерих Мария Ремарк и "Война" на командира от щурмовите батальони Людвиг Рен. И тъй като става дума за романи, целият стил на този тип изкуство, представян като история, напомня мрачния експресионизъм на 30-те години.
По френската пък литература, обратното, е почти невъзможно да се определят структурните и количествени параметри на сраженията или военните кампании. Данни за дивизии, полкове, складове, попълнения и други технически характеристики просто липсват. Те някак си се подразбират. Като че ли френските автори пишат за един вече запознат с подробностите читател, занимавайки го със свои, избрани от тях теми. Но френските историци имат едно преимущество, великолепното представяне на атмосферата и чувствата на войниците, по писма и дневници, често дори германски дневници! Животът в окопите, безумието на дезертьорите, разстрели и воят на умиращите сред телените мрежи поразяват. В този тип книги цялата трагедия на войната се представя като класическа театрална драма в стила на Расин и Корней. Най-голям пример в тов отношение са книгите на Пиер Микел, от които достъпни са ми "Голямата война", "Да умреш във Вердюн" и обезпокоително потресаващата "Великата химическа война".
Английските автори, обобщено, са с маниера на журналисти, дори репортери. От сблъсък на две роти на никому досега неизвестна кота, те могат да направят най-голямата кампания във войната! Имена на селца, капитани и вражески командири, се превръщат в световно известни, само защото по някакъв  повод британската армия е имала работа с тях. Спомнете си само Пашенделе, Месина, Акаба, места които и дипломиран географ трудно би намерил на карта от голям мащаб, дават с имената си най-важните моменти от и без това славната британска военна история. Пример в това отношение, предполагам, за поколения британски историци е Официалната история на войната от сър Джон Еймъндс. Робин Приор и Тревър Уилсън са от тази закалка. Джон Кийгън, популярен вече и у нас, е малко по-отворен за проблемите пред британския начин на воюване в "Планът на Шлифен", но иначе не е много по-различен. Врагът е винаги "злобно-решителен" и"дисциплинирано-подготвен", британското командване винаги допуска в началото грешки, приети от "томитата"   с лек, ненатрапчив, черен хумор. Накрая идва достойният, опитен и препатил командир и кралят изпраща "Кръста Виктория". - това е опростената схема на тези саги.
Обективността, исторически погледнато, е недостижима. Но това не е проблем за руската историография. Руснаците са любители на сравненията, на препратките, на  историческите справки. Позоваването е сведено до култ, при което, парадоксално, ако се имат предвид трудностите с достъпността на информацията, то често е неточно или без стойност. Една "научност", наследена от най-лошите преподаватели в техните университети, дава лика на историческите им книги за периода. Изключение прави може би само капиталния труд на Александр Зайончковский, който като военен от кариерата прави разлика между  информация и препратка от втора ръка (Представете си, например какво би станало в разузнаването ако изпратеният от командира отряд не види врага, а се позове на селяните от съседната кръчма къде е той, за какво се готви и колко оръдия има.) и нобелистът Александр Солженицин в сериозното му описание на битката при Таненберг. Но и в книгата на Зайончковский има неточности, които при един критичен преглед лесно изпъкват. Надявам се, че те са само за Западния театър на бойните действия. В описанието на битката за Вердюн например, германската групировка е тотално размесена, появява се един "18 резервен корпус" в първата ударна вълна, който вероятно е 17-ти армейски, а форт Дюамонт е превзет от "24 бранденбургски полк", което не мога да си представя, че Микел и Фишер са пропуснали. Лошото е, че тези грешки са повторени и без проверка при Уткин и в "Колективната история". Горкият корпус на генерал фон Шенк, в който се сражава и Паулус, жертвите са били напразни, щом не съществува за руската история!
Ако руснаците са като професори, то американските историци се държат като ученици. По скоро като ученички. Барбара Такмън напомня най-акуратните и дисциплинирани гимназистки. Цитатите са хиляди, позоваванията без край. Изчетени са, личи си, масиви от информация. Картината обаче е някак разхвърляна, незавършена. Проблемите на Стария континент, бойния дух, икономическите усилия и жертви са описвани като "политическа криза", "политизиране на армията" или "недостиг на финансиране". Предполагам че и Кондолиза Райс би написала такава история на битката при Вердюн.
 
 

< Предишен
You are not authorized to leave comments - please login.